Алтернативните способи за разрешаване на спорове намират все по-широко приложение в съвременната правна практика. Голяма част от тези способи се зараждат и развиват между 30-те и 80-те години на XX век, първоначално като част от тендeнцията за установяване на правни или псевдо-правни алтернативи на формалната и скъпа съдебна процедура (1).
Тези способи не са новост и за българското право. Те не трябва да се разглеждат обаче като отричане на съдебната система, а са нейно допълнение, разклонение, вариация. Самото определение „алтернативни” сочи към избор измежду две или повече възможности за разрешаване на възникнал спор. Изборът принадлежи на спорещите страни. Във всички случаи връзката със съдебната система не се елиминира, а напротив – алтернативните способи предполагат ефективно сътрудничество между държавните правосъдни органи и организациите (обикновено неправителствени), които са важен ресурс за осъществяването на редица алтернативни способи (2).
Думата „медиация” има латински произход – mediatio от лат. medio – посреднича (3).
Медиацията е процес, при който две или повече лица, въвлечени в спор, се събират в опит да потърсят справедливо и работещо разрешение на техния проблем. Те правят това с помощта на медиатор, неутрално трето лице, обучено на техники за разрешаване на конфликти чрез сътрудничество (4). Задачата на медиатора е да подпомогне общуването между страните, изясняването на спорните въпроси и постигането на споразумение.
В съвременните правови държави медиацията е още една възможност за гражданите да разрешават правните си спорове като се спестяват разходи, време и най-важното - облекчават се съдилищата, което повишава ефективността в съдебната система (5).
Разглеждайки медиацията, следва да отбележим правната рамка на международно и национално ниво.
За България като член на ЕС от най-важно значение са първичното (6) и вторичното право (7) на ЕС, като въпросите за медиацията са уредени основно в Директива 2008/52 на Европейския парламент и на Съвета за някои аспекти на медиацията по граждански и търговски въпроси (8).
Терминът „медиация” обаче става особено популярен в България след приемането на специален закон през декември 2004г. – Закон за медиацията (ЗМ), който включва в приложното си поле отношенията, свързани с медиацията като алтернативен способ за разрешаване на правни и неправни спорове (чл. 1 от ЗМ). Законът за медиацията се допълва от Наредба по чл. 8 от ЗМ (№ 2 от 15.03.2007 г.), която урежда условията и реда за одобряване на организациите, обучаващи медиатори, изискванията за обучение на медиатори, реда за вписване в Единния регистър на медиаторите, както и процедурни и етични правила за поведение на медиатора.
Съгласно чл. 2 от ЗМ медиацията е доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, при която трето лице - медиатор подпомага спорещите страни да постигнат споразумение. От това законовото определение, както и от други разпоредби на закона, може да се достигне до правната характеристика и да се изведат принципите на този способ за извънсъдебно разрешаване на спорове (9).
Доброволният характер на медиацията означава, че страните участват в процедурата по своя воля и могат да се оттеглят по всяко време в зависимост от своите интереси.
Медиацията е необвързваща процедура в два смисъла: първият – страните не са задължени да остават обвързани с процеса на медиация, а могат да го прекратят и напуснат по всяко време; вторият – медиаторът, като спомагателна фигура и неутрален субект, няма власт за вземане на решения и следователно не може да наложи решение на страните.
Поверителният характер на процедурата означава, че страните, техните съветници и медиаторът са длъжни да запазят в тайна информацията, получена по време на медиацията. Това позволява на всички да бъдат по-открити и да търсят решения без да се притесняват, че споделеното от тях ще бъде използвано в тяхна вреда.
Медиацията често се определя като процес на подпомагани преговори. С други думи тя се води от специално обучено неутрално лице, чиято цел е да улесни комуникацията между страните и да им помогне да постигнат взаимноизгодно споразумение.
Медиацията има неформален характер. Тъй като тя не е процедура за постановяване на решение, а процес за достигане до приемливо за двете страни договорено уреждане на спора, не съществуват приложими правила, в съответствие с които той да бъде разрешен. Страните остават свободни да избират свои собствени опорни точки за достигане до взаимноприемливо решение, които обикновено отразяват техните интереси, правната същност на проблема и цената на прибягването до други средства за разрешаване на спора.
Адв. Сюзан Чуковска е регистриран и сертифициран медиатор към Министерството на правосъдието на РБ.
Бележки и използвани източници:
(1) Източник: http://mediatiaunika.blog.bg/
(2) Стайков, Ив, статия на тема: Медиацията по трудови спорове и проблемът за нейните последици за давностните срокове, В. Търново, 2009, с. 1 (източник: eprints.nbu.bg/)
(3) Милев, Ал., Й. Братков, Б. Николов. Речник на чуждите думи в българския език. С.: Наука и изкуство, 1970, с. 437
(4) Lovenheim, P., Guerin, L., Mediate, Don’t Litigate, Nolo.com, US, 2004, с. 16
(5) Източник: http://www.bg-pravo.com/
(6) Основните източници на първичното право са Договорът за Европейски съюз (ДЕС) и Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).
(7) актовете, приети от институциите на ЕС (регламенти, директиви, решения, препоръки и становища)
(8) Към международната правна рамка в областта на медиацията можем да причислим и препоръките на Съвета на Европа: № R(2002)10 за медиация по граждански въпроси; № R(98)1 относно семейната медиация; №(99)19 относно медиацията по наказателни въпроси; (2001)9 относно медиация между административни власти и частни лица.
(9) В Закона за медиацията в България (Глава втора) фигурират следните нейни принципи: доброволност, равнопоставеност, неутралност, безпристрастност и поверителност.